Малко от забележителностите на Варна, едно историчко наследство с което трябва да се гордеем

Катедрален храм "Св. Успение Богородично"

Разположена в самия център на град Варна, днес катедралата "Св. Успение Богородично" е една от най-емблематичните постройки в града. Молитвен храм за варненци, в същото време забележителност в маршрутите на туристите, катедралата се е превърнала в един от символите на града.

Историята на тази забележителна църква се крие още в първите години след Освобождението. Православното българско население в града бързо нараствало. За да потвърдят близостта си до руската православна вяра и демонстрират отделянето си от гръцката патриаршия, при първото си посещение във Варна княз Дондуков-Корсаков бил поканен от варненските общинари да присъства на тържествената служба в българската черква "Св. Архангел Михаил". Той останал дълбоко разочарован от състоянието на храма и заявил, че градът заслужава представителна черква, която да няма равна в страната. И бил готов да помогне.

На 9 ноември 1879г., на свиканата от митрополит Симеон църковна община, била избрана комисия, която да подготви построяването на нова черква. Първата задача на комисията била да определи мястото, както и да събере средства и снабди строежа със строителен и дървен материал.

Градежът се оценявал на 300 - 400 хиляди франка, като се разчитало голяма част да бъдат събрани от доброволни дарения. Събраните 15000 франка били бързо изразходени, затова била разиграна и лотария от 150000 билета по 2 лева. Варненската община станала гарант на отпуснатите от правителството 100000 лева. За строежа на катедралния храм били вложени предимно материали от околността на Варна. Използвани били запазени дялани камъни от разрушената крепостна стена, за фасадата бил доставен материал от района на селата Любен Каравелово и Куманово, а вътрешните колони били от твърд камък от местността Ташлъ тепе (телевизионната кула). Външните колони под прозорците били от русенски камък, сводовете - от варовития бигор. Величко Христов доставил от Англия медните листове за покрива. От там били докарани и две подемни машини за вдигане на тежките каменни блокове.

Честта да положи основния камък на бъдещия храм имал княз Александър І Батенберг на 22 август 1880г. след тържествен молебен. Избраното име, "Успение Пресвятия Богородици", било в памет на всерусийската императрица Мария Александровна, българска благодетелка и леля на княза, починала наскоро.

Строителството на храма започнало веднага и продължило шест години. Проектът бил на одеския архитект Маас и бил по модел на Петерховския храм в Петербург. На 15 март 1884г. комисията възложила строежа на известния строител на черкви уста Генчо Кънев от Трявна. На следващата година храмът бил вдигнат, през септември бил завършен и покривът, а първата божествена литургия била отслужена на 30 август 1886г. Вътрешното му обзавеждане продължило и в следващите години. Архиерейският трон, направен от Нико Мавроди бил поставен през 1897г., по-късно бил изработен и иконостасът от дебърския майстор Иван Филипов. Относно камбаната, в края на януари 1890г. настоятелството решава "вместо да се прави особено здание и да се харчат 30000 лева, да се повдигне кубето, за да се чува камбаната из град Варна". Тя трябвало да бъде 100 пуда тежка и с надпис "В чест на Освободителя".

Варненски халколитен некропол (V хил. пр. Хр.)

Варненският халколитен некропол е открит случайно през 1972 г. при изкопни работи за поставяне на телефонен кабел в Западна промишлена зона. На дълбочина от 1,40 м. багеристът Райчо Маринов намира както много златни предмети, така и медни и кремъчни сечива. Това става на северния бряг на Варненското езеро, на 200 м. от водата.

На разкопките от 3000 кв.м. площ са открити общо 294 гроба с голям брой златни предмети в тях и няколко изолирани находки, отнасящи се към енеолита - края на халколитната епоха (късна каменна и ранна медна епоха). Част от некропола е била разрушена от времето. Днес основна част от находките от некропола се намират в Археологическия музей на Варна, а малка част и в Националния исторически музей в София.

Според изследване на японски учени през 1974 година чрез радиовъглероден метод повечето предмети от некропола са датирани в периода между 4600 и 4200 г.пр.н.е.

Златните находки са с тегло 6,5 кг. в общо 3000 предмета. Това количество многократно надхвърля всичкото злато, което е намерено от периода на каменно-медната епоха в целия свят. Затова и се нарича съкровище. В него концентрацията на злато е най-голяма. Златните накити са разделени на 28 типа. Чистотата е 23,5 карата – почти чисто. Добиването на такова злато е изисквало много време и търпение, както и познание на специфичните техники на рафиниране. Незначителна част от находките имат примес на сребро или мед, но това е естествено явление.

В близост до некропола са открити още 3 гроба, които не принадлежат към него и имат дори още по-стара датировка – от средния халколит или около 5000 г.пр.н.е. В един от тези гробове е намерена гривна от нанизани златни цилиндри. Находката е от същия народ, обитавал мястото, но от по-ранен период. Гривната всъщност е най-старата находка от всички, изложени в залата.

Находките от некропола недвусмислено дават насоки за присъствието на някаква форма на държавно устройство. Търговията и занаятите се разграничават ясно от земеделието и скотовъдството. В гроба на владетеля (№ 43) е положено копие от лявата страна – военна власт, а от дясно меден и кремъчен предмет, вероятно скиптър. Гробните дарове ясно изразяват социалното разделение. От общо 6,5 кг. злато 5 кг. са съсредоточени само в 3 символични гроба и гроб 43 – владетелския.

От намерените в гробовете скелети 99 са в изпънато и 67 в свито положение (хокер). Трупополагането на изправените скелети се е практикувало предимно за мъже. Гробовете със свити фигури са предимно на жени и деца. Празните гробове са били подготвени за използване в бъдеще, но не съдържат нищо. Гробовете без скелети са или с гробни дарове, или с глинени лица – символични. Символичните гробове са 57 на брой.

Съществува теза, че някой от богатите символични гробове са кенотафи – на хора, умрели далеч от дома, които не могат да бъдат погребани. Възможно е те да са и жертва на боговете, тъй като в тях е имало символично погребани дрехи.

Край Варненското езеро са открити 8 селища от каменно – медната епоха. Те били потопени при повишаване нивото на Световния океан. Твърде е възможно некрополът да е обслужвал нуждите на няколко от тях, а може и на всички.

Народът от некропола е носител на „Култура Варна“. Живял по черноморското крайбрежие на Северна България до Дуранкулак, където са открити следи от по-ранни негови фази. И до днес няма ясна теза какво точно се е случило с населението, построило некропола, няма данни дали е било избито или е напуснало територията. Възможно е тази култура да е унищожена от природен катаклизъм или да е асимилирана от други с времето.

Римски терми

В днешна Варна се намират археологическите останки на някогашните обществени бани на древния град Одесос.

Тази понтийска колония е основана около 570г. пр. Хр. от заселници от йонийския град-държава Милет. Освен елини тук са живели траки, малоазийци, римляни и заселници от много други етноси. Руините се издигат в по-старата, крайморска част на Варна. Австрийският учен Ернст Калинка, който през 1906 г. пребивава в града, обхожда останките на тази според него антична сграда. В бележките на основоположника на българската археология, чеха Карел Шкорпил от 1907 г. четем: "Близу до черквата "Св. Георги" се намира един старовремски зид. Той е известен под названието "куле" или "римска кула".

Навсякъде, където са се заселвали римляните са строели бани. Изграждането им се е предхождало от прокарването на водопроводи. Сведения за изграждането на римския водопровод са открити още през 1851 г. От двуезичния надпис на гръцки и на латински език става ясно, че при управлението на император Антоний Пий (138 - 161) общината на Одесос и военният управител, както и наместник на провинция Долна Мизия, Тит Витрасии Полион са каптирали и довели до града по водопровод вода. Може би малко по-късно в Одесос е била издигната и най-голямата в балканските провинции градска баня. Тя е заемала над 7000 кв. м и била ориентирана спрямо посоките на света. Запазените зидове на места достигат 22 т височина. Термите са били не само място за къпане, но и център на обществения живот.

Същинското къпане в римската баня е ставало в помещението за къпане с гореща вода - caldarium (C). То заема централно място в плана на термите. Централният полукръгъл басейн - piscina (p) е разположен в апсида, която излиза пред южната фасада на сградата. Под него е вместен и hypocaustum. От тук къпането е продължавало в централния tepidarium (T). В централния frigidarium е ставало изплакването със студена вода. Трите главни къпални помещения caldarium, tepidarium, frigidarium са били богато украсени с гранитни колони, с мраморни римо-коринтски капители, с двустранни колонии и колони, оформени като чепатата тояга на Херкулес.

На един надгробен паметник е издялано: "Баните, виното, любовта, те съсипват тялото ни, живота го правят: баните, виното, любовта."

Побити камъни

Природният феномен “Побити камъни”, разположен на север и юг от Белославското езеро, представлява разкрития на еоценски пясъци, сред които са разположени изправени каменни колони, наподобяващи каменна гора. Впечатляващият ландшафт на побитите камъни се наблюдава в седем големи и няколко по-малки разкрития.

Най-известна е групата „Център – Юг”. Тя е разположена на 18 км. западно от гр. Варна. Тя наброява около 300 големи и малки колони, високи до 6 м., издигащи се главно южно от старото шосе Варна-Девня.

За произхода на „Побитите камъни” са предложени много хипотези, които могат да бъдат обединени в две основни групи, първата от които застъпва неорганичния произход на колоните, а втората техния органичен произход.

При първата група твърденията предполагат механично оформяне на структурите чрез ерозионни процеси под действието на атмосферата и водата, морския прибой, изветряне или инфилтрация на подпочвени води. Според привържениците на органичния произход каменните колони са останки от коралови рифове, вкаменени газови извори, биогенни водораслови струпвания или вкаменена гора.

Все още не може да се каже със сигурност коя от тези хипотези отразява най-точно възникването на този феномен, но всички те изключват идеята, че са творение на човека. Това ясно може да се види в група Кариера-Белослав, където са разкрити и четирите нива на Побитите камъни.

Най-впечетляващите групи Побити камъни (“Център-юг”, ”Белослав-запад”, ”Слънчево-югоизток”), още през 1938 година са сред първите защитени територии в България. По-късно с няколко последователни акта са защитени общо 14 групи с площ 253.3 хектара, а със Заповед на Министъра на околната среда и водите през 2002 г. природната забележителност е прекатегоризирана в защитена местност.

“Побити камъни” е защитена зона в мрежата Натура 2000, обявена с цел опазването на най-големите в страната вътрешни пясъчни хабитати със специфична флора, растителност и животински свят.

В района на побитите камъни са намерени единствените за България доказателства за живот на човека през мезолита.

Аладжа манастир

Аладжа манастир е най-известният средновековен скален манастир по българското Черноморие, обитаван от монаси-отшелници през XIII – XIV век.

Помещенията на манастира са издълбани на две равнища във висока почти 40 метра варовикова скала.

На първото равнище са разположени манастирската църква, монашеските килии, трапезарията и кухнята, малка гробищна църква, криптата (костница) и стопанските помещения.

Второто равнище представлява естествена скална ниша, в източния край на която е изграден манастирския параклис.

След падането на България под османско владичество в края на ХIV век Аладжа манастир постепенно запада и вероятно към XVI -XVII век е изоставен.

На 600 – 700 м. западно от манастира се намира група пещери, известна под името “Катакомбите”. Откритите находки – керамика, монети, графити и др. свидетелстват, че “Катакомбите" са обитавани през раннохристиянската епоха (IV-VI в.). По-късно, през XIII – XIV век “Аладжа манастир” и “Катакомбите” са представлявали части от по-голям монашески комплекс.

Аладжа манастир функционира като музеен и туристически обект. През 1912 г. е обявен за народна старина, а през 1957 г. – за архитектурен паметник на културата от национално значение .

Морската градина

Морската градина е един от символите на град Варна. Разположила е своите красиви и прохладни алеи по цялата крайбрежна алея в града. Характерни за Морската градина са поддържаните прекрасни градински площи, тихите алеи, красивата многообразна естествена растителност и множеството културни паметници, намиращи се на територията й. Внушителният централен вход на Морската градина, оформен с колони е построен през 1939 година по проектна тогавашния главен архитект Георги Попов.

След Освобождението, през 1881 г. кметът Михаил Колони пръв поставя въпроса за създаването на градска градина (зад Театъра) и съвременен приморски парк. Активността на Михаил Колони и съидейниците му бързо дала резултати - градината скоро стигнала 26 дка, засадени били първите 130 дръвчета, поправени били пътеките.

Завинаги Морската градина се свързва с името на чеха Антон Новак. По молба на варненската община през 1894 г. Карел Шкорпил поканил във Варна паркостроителя, специализирал в дворците Шьонбурн и Белведере във Виена. Той се заел с ентусиазъм и в кратко време кланицата и сметището били преместени, брегът почистен, започнало и облагородяването на мястото зад дерето до гробищата. Огромна била работата по набавянето на подходяща дървесна растителност. С каруци били пренасяни ценни видове от Варненско, от Лонгоза и Странджа, от Средиземноморието и Цариград. Скоро Морската градина си спечелила славата на най-красивия парк на Балканите.

На 7.3.1897 г. общинският съвет решава да се направи резервоар (шадраван) зад бюфета (на мястото на сегашното "Морско казино").

На 25 септември същата година, разглеждайки състоянието на градината, се взема решение "Да се разработи още неразработената част от градината оттатък дерето, като се продължи до гробищата." В заседание от 24.1.1898 г. е възложено на Анток Новак да изработи план за засаждане на "чуждоземни дръвчета", доставени от Цариград, ведно с "чимово семе". В друго заседание от 16.1.1899 г. Новак е натоварен да направи ситуационен план, по който да се разработи необработената още част от градината.

С протоколно решениe № 4 от 1.4.1908 г. комитетът решава да се изгради Алея на Възраждането с паметници на Христо Ботев, Васил Левски, Паисий Хилендарски, Георги Раковски, Любен Каравелов, Стефан Караджа, Георги Бенковски, Панайот Волов, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Антим I, Петър Берон, Константин Фотинов, Васил Априлов, Петко Славейков, братя Миладинови, Гаврил Кръстевич и Тодор Икономов. За реализирането на поставената цел комитетът събира доброволни средства от частни лица, общини, окръжни съвети, дружества и от държавата. Съгласно чл.6 от устава на комитета, първият паметник на Христо Ботев е трябвало да се издигне само с лични средства, събрани от членовете-инициатори, на брой двадесет и един варненски граждани. Комитетът си поставя за цел всяка година на 27 юли да се открива по един паметник, но балканската и Първа световна вовойна попречват за реализирането на това високо патриотично начинание.

Резиденция "Евксиноград”

Резиденция “Евксиноград” се намира на 8 км северно от гр. Варна и е разположена на 3-километрова крайбрежна ивица в непосредствена блзиост до курорта „Св. Св. Константин и Елена”. Комплексът е бил лятна резиденция на монарсите, управлявали България след освобождението от османско владичество (1878 г.) – Александър Батенберг, Фердинанд и Борис ІІІ.

През 1880 г. княз Батенберг посещава Варна и е посрещнат в манастира „Св. Димитър”, който се е намирал на мястото на днешната резиденция. Монархът толкова харесал природата тук, че две години по-късно варненската община му дарила манастира и прилежащите му земи.

Княз Батенберг веднага започнал изграждането на своя дворец, наречен от местните хора Сандрово (по името на княза), но проектът е довършен в периода 1887 – 1900 г. от неговия приемник – княз Фердинанд. По външна архитектура дворецът силно наподобява на френските ренесансови дворци от XVIII в. Интериорът също е впечатляващ – просторни зали, красива декорация, стилна английска мебел, автентични мраморни камини, френски полилеи, стенни и каминни часовници, инкрустирани със злато, редки картини, закачени върху стени със златисти копринени тапети. През 1893 г. дворецът “Сандрово” е преименуван в “Евксиноград”. Новото име произлиза от древногръцкото наименование на Черно море “Евксинос понтос”. През същата година при двореца е построена и една от първите електрически централи в България.

Неразделна съставна част от комплекса Евксиноград е и дворцовият парк. За оформянето на парка от 800 дка през 1888 г. княз Фердинанд I привлича френски паркостроители. Проектът им включва рядка колекция от дървета – от черен дъб до атлантически кедър, които са единствени видове на Балканския полуостров. По оголените и каменисти места е нанесена плодородна почва, взета предимно от поречието на р. Камчия. Североизточно от дворцовата сграда са изградени оранжерии за презимуване на палми и за производство на цветя. В тях и в декоративния разсадник се отглеждат над 500 вида цветя и над 200 вида фиданки.

В парка се разграничават няколко зони: централна (с двореца), гръцка градина, английска градина, крайречна, плажна и производствено-стопанска. Всяка от тях се отличава със свой специфичен облик и настроение. Най-елегантната и представителна част на парка е пространството пред двореца с водна площ и бронзова статуя на Нептун, доставена от Франция.

През 1891 г. като част от комплекса и като приемственик на старата манастирска изба е създадена дворцовата винарна. Инициативата за това принадлежи на княз Фердинанд, а планът е изработен от немски архитект. Сградата представлява кокетна къща във възрожденски стил. Тя включва подземна част на две нива, приемно крило, лаборатория, цех за бутилиране, административна част и дегустационна зала, а размерите й са колкото за малко бутиково производство.

Вината от Евксиноград са прочути и днес с отличното си качество. В производството на избата се използва грозде от сортовете Шардоне, Ризлинг, Траминер, Мускат отонел и Врачански мискет. Белите вина се произвеждат по класически и съвременни методи и се съхраняват в дъбови бъчви. Избата се гордее и с доброто си бренди и организира дегустации на най-добрите си продукти за своите гости.